Последни коментари
    Брояч
    5432764
    Users Today : 59
    This Month : 570
    This Year : 601
    Views Today : 291
    Total views : 3672
    Who's Online : 1
    free counters

    Заложниците на аналитичното възприемане

    Заложниците на аналитичното възприемане

    Заложниците на аналитичното възприемане
    Вячеслав Гусев

    Не е тайна, че дуалността е заложена в човешката природа. Имаме две полукълба и фактически, два мозъка непрекъснато си общуват като при все това носят изцяло различни начини за възприемане на света. Аналитичният и синтетичният. Левият ни мозък постоянно разбива цялостният мир на фрагменти и го анализира. Всякакви математични задачи са недостъпни за десния мозък. Той притежава неделящо съзнание. Също така не му е подвластен така разпространения в живота ни смисъл за контролиране. Ако развивахме дясното си полукълбо, то вместо словесна реч по-скоро ще минем на образно телепатично общуване.
    Целият човешки живот, огромно количество различни практики са посветени всъщност на активирането преходните пътища в мазолестото тяло, което осигурява пълноценно взаимодействие между двете ни мисловни системи. Състоянието на синхронизирани полукълба дава удивителният медитативен опит за истинското възприемане на света. Не е тайна, че по силата на неизвестни причини, човечеството е избрало пътя на левия мозък. Голяма част от човешките знания са основани на анализа, отделянето и разделянето. Начините за предаване на тези знания, също са дискретни. В основата на много съвременни науки лежи философският принцип на диалектиката – базовата за лявото полукълбо философия. В резултат, се създава правдива картина за света, която е илюзорна точно на 50 %. Започвайки с училището човечеството плавно и незабележимо развива активно функциите на левия мозък, като наказва и потиска всякаква активност на десния мозък. Основната причина за такава асиметрия от всичко видимо е страхът. Всеки плашещ външен обект предизвиква отбранителна реакция и активира левият мозък.
    Целият обкръжаващ ни свят с неговите постижения и неразрешими проблеми, е следствие от развитието на разделящия мозък. Ако можем да наречем левият мозък логико-прагматичен, а десния – чувствено-интуитивен, то трябва да признаем, че живеем в безчувствен прагматичен свят и само сапунените опери и блондинките ни донасят някакво спасение.
    Едва във втората половина на 20 в., след втората световна война (а може би трябва да сме й благодарни) в Западния свят се проявиха философски възгледи, последвани и от практични методи, които реанимираха загубеният десен мозък. Все пак по това време дори психотерапията е била аналитична, поради което и малко помагаща. Вместо изцеление, пациентът получавал възможността да се гордее с проблемите си, както в стар анекдот.
    Първата най-блестяща лястовичка беше гещалт-подхода. Един от преводите на немската дума гещалт е нещо цялостно и завършено. Основната идея на гещалт-философията е, че цялото не е сбор на частите, а носи в себе си свойствата на цялото. Слава Богу, хората забелязали, че все пак човекът си е човек, а не набор от различни органи и системи. И че всъщност на практика трябва да познаваме и лекуваме целия човек, колкото и неудобно да е това за хирурга. Възникна т.нар. холистична доктрина, която даде началото на психосоматичната медицина.
    Геният на Фриц Перлс (основателят на гещалт-психологията) подкрепян от хасидизма и будизма почувствал, че човешкото съзнание си има други принципи, различни от приетите в съвременния свят. Принципно всяка теория, записана на книга, изказана от клиент или психотерапевт, той считал за лайно. Представяте ли си, какъв удар за лявокълбовата психология и аналитичната наука като цяло е това. „Хорацио, по света има много неща, които мъдреците ни не са и сънували“ е казал немислимият Шекспир чрез устата на Хамлет. И за дяснокълбовата дисциплина това е истина. Знанията на дясното полукълбо не се предават по дискретен начин. Само от учител и ученик като цялостна практика, както това е прието в източните духовни традиции.
    Давам си прекрасно отчет, че тази статия няма да активира повече десния мозък. Тя по-скоро ще даде възможност на прехвалената ни логика да се позамисли. Затова ще ви дам метафора, за да има, с какво да се занимава десният. Представете си гигантският планетарен механизъм на човешките институции от лявокълбовата наука – педагогики, държавност, семейства, на който тук-там прорастват клончетата на деснокълбовото възприемане. Да приемем, че сега така можем да изобразим менталността на човечеството. Както се казва, всичко е точно, но няма щастие.
    И пак да се върнем към медицината. С невъоръжено око се вижда, че дискретната медицина е добра, когато има, с кого да се бори. При наличен противник принципът „нападай, за да се отбраняваш“ сработва добре. Микробите и паразитите се обезвреждат феноменално. Нещо повече, дискретната медицина може да унищожи цел биологичен вид – причинителят на едрата шарка. Успехът е налице, но…
    Сега се подготвям да ви кажа най-кощунственото и опасно нещо за дискретната медицина. Медицинските диагнози са измислени от аналитичното съзнание, за да си имаме противник. Да имаме два различни обекта – болният и болестта. Няма ли нападащ и страдащ, аналитичният подход е безсилен. Тук левият мозък си подава оставка, защото логиката зацикля. Ако се вгледате внимателно, в природата има и вируси и микроби. Наистина е възможно да ги намериш и да ги обезвредиш. Но там няма стенокардии, астми, гастрити, които някак си да отделиш от болния човек. Когато откровено казвам на пациента безумната фраза „Покажете ми своята болест, но не с епикризи и кардиограми. Запознайте ме със самата болест“, от този момент често започва изцелението. Защото пациентът не може да ми покаже нищо друго освен самия себе си.
    Естествено, когато дискретната медицина започва да върви по следите на заболяванията с неизвестна етимология, то неизменно като причина за случващото се посочва самия болен. И за логическия мозък е непоносимо да заяви, че даденият индивид незнайно защо не си позволява да диша, да се храни и развива, неясно защо си причинява болка и в края на краищата лишава себе си от живот. За левия мозък това е абсурд. За десния – очевидната истина. Няма да повярвате, че когато психотерапевта пита пациента си, защо прави това, повечето от тях се оказват неспособни да намерят отговора. И в крайна сметка наистина, защо й е на някаква митична бронхиална астма да напада бедния човечец. Но да развалят сами живота си, го могат дори много пациенти.
    Не смея да се надявам, че лявокълбовото съзнание ще сдаде толкова бързо властта си, тъй като властта е негова функция. Като млад се опитвах да се изявявам пред медиците, но после престанах да правя това. Не знам, колко още поколения Перлз, Миндел, Уилбер, Бурбо, Пезешкиано ще са нужни за това да се разчупи ледът на аналитичното възприемане на света.
    Но да се върнем към методите на лечение. Тъй като дискретната медицина е насочена към контрола и потискането, към борба с противника, то по странно стечение на обстоятелствата, колкото по-опасна е болестта, толкова по-опасни са методите на лечение. Лекарството почти убива болния, тъй като всъщност и той е причинителят на болестта. Или пък ще намерят, какво да отрежат или прережат на пациента. И за лявокълбовото съзнание това е толкова естествено като две и две. И как да бъде другояче? Ако етимологията на заболяването е неизвестна, то трябва да признаем, че болният сам прави нещо. Възниква естественият въпрос „А защо?“. И като правило лявото полукълбо няма отговор на този въпрос. Често отговорът се крие в дясното.
    Представете си за секунда, че симптомът всъщност е съобщение от дясното полукълбо, което е единственият му начин да бъде чуто от оглушалото ляво. Когато дъщеричката беше малка, ме щипеше до болка. Правеше това, тъй като зает с мислите си, аз не я чувах. Представете си, че всяка болест е вик на душата, насочен към обичайното АЗ. Като знаем броят на болестите днес, можем да си представим какъв оглушителен вопъл би се разнесъл по тази планета.
    Когато изслушвах дъщеря си, тя се успокояваше. Ако не потискаме симптома, а му позволим да се развива и трансформира, той неизменно се превръща в нещо прекрасно. Колкото по-опасна е болестта, толкова по-удивителна и мощна е трансформацията. Както знаем, лотосите растат от калта. Когато се разписвам на книгата си, често пиша „Всеки проблем, в т.ч. и болестта, е просто свито крило. Нека вашите бъдат винаги разперени“ НЕКА ВАШИТЕ БЪДАТ ВИНАГИ РАЗПЕРЕНИ.
    Превод и предложение: Анита
    https://psy.wikireading.ru/97513