Брояч
5452476
Users Today : 7
This Month : 282
This Year : 313
Views Today : 110
Who's Online : 2
free counters

Реалност и митове на съвременната медицина

Реалност и митове на съвременната медицина

Реалност и митове на съвременната медицина
(„Мир гомеопатии „)

Има ли изход от кризата?
    За написването на тази статия ме подтикна кризисното състояние на родната, а и на световната медицина. То се определя не само от раздутите цени на медицинските услуги, но и от много по-сериозни причини.
РЕАЛНОСТТА
1. Днес медиците имат толкова ниска репутация, както и по времето на Еклезиаст, който е казвал „Дано съгрешилият пред Създателя да попадне в ръцете на лекаря…“
2. Това е станало, защото излекуването е подменено с лечение, грижата – с безстрастно изпълнение на задълженията, а умението да се изслушва – с технологични процедури. Лекарят вече не се занимава с личността на болния, а само „ремонтира“ отделни, неправилно работещи части от биологичната система.
3. Една от причините за кризата е все по нарастващото внедряване на техниката в медицината. Някои лекари смятат, че приборите позволяват въобще да не се разговаря с пациента.
4. Съвременната медицина отделя основно внимание на острите заболявания и оказването на спешна помощ, а не на профилактиката и запазването на здравето. Въпреки че профилактичната медицина изисква минимални финансови разходи, но отнема много време на лекаря и затова на практика се игнорира.
5. Ако говорим с по-сухия език на цифрите, то влязохме в XXI век с огромен товар нерешени проблеми. Постоянно се увеличава ръстът на сърдечно-съдовите и онкологични заболявания, като те се „подмладяват“. Вече са обявени „Ден на туберкулозата“ и „Ден на СПИН-а“, да не говорим за „Ден на хепатита“ и „Ден на сифилиса“. А може би в близко бъдеще ще има и месеци за борба „със СПИН-а“. Как звучи, а? И ще се борим – един месец с хепатита, следващия месец-с глистите и т. н.
6. Преди сто години Ф. М. Достоевски се оплакваше в „Братя Карамазови“: ,,…и пак техния маниер да отпращат към специалистите: ние, видите ли, само разпознаваме, а вие идете при еди кой си специалист, той ще ви излекува. Да ти кажа, съвсем, ама съвсем изчезна някогашният доктор, който лекуваше от всички болести, а сега само специалисти, и те непрекъснато публикуват във вестниците. “
Във времето на Достоевски проблемът само се е появил, а днес се е разраснал до невиждани размери.
7. Според мен състоянието на упадък в медицината ще се запази дотогава, докато не се възродят традициите на лечителството, докато лекарят и пациентът не станат равноправни партньори, а науката престане да се занимава с решаването на човешките съдби.
МИТОВЕ
„Неведоми са пътищата Господни“
Неведоми са и много митове, които се раждат в хорското съзнание, а понякога и изкуствено се поддържат от медицинския елит. Но затова са и митовете, за да се опитваме да ги развенчаваме…
Първи мит: Ако ти се отдаде да бъдеш изследван и лекуван в „сериозен“ медицински център (чуждестранни клиники, кремълски или републикански болници, в краен случай -областни), непременно ще те излекуват.
Митът се основава на това, че там разполагат с най-съвременната апаратура, която ще позволи да се установи точната диагноза и, разбира се, да се проведе лечение на високо ниво. Но действителността ни говори съвсем друго. Ярък пример е боледуването и смъртта на Раиса Горбачова.
Втори мит: Задължително трябва да попаднеш на преглед при академик, професор, доктор на науките и т. н.
Митът се основава на това, че тези научни звания се дават на базата на отличното познаване на своя предмет. Без да принизяваме значимостта на тези понякога „тесни“ знания, ще отбележим, че това не винаги позволява да се погледне в дълбочина и ширина на проблемите на дадения пациент. Понякога добрият обикновен лекар-клиницист може много по-добре да помогне на болния, отколкото знаменитото „светило“.
Трети мит: Главното е да се намери причината за болестта.
Митът се основава на това, че щом не знаеш причината, не трябва да лекуваш. Отчасти това е вярно, но от друга страна ако търсим причина, например болка или възпаление в отделно взет орган, много лесно може да се сбърка причината със следствието, което, впрочем, се случва постоянно.
Ярък пример – лечението на половите инфекции или алергичните заболявания. Може до безкрай да се правят лабораторни изследвания на половите инфекции, да се откриват, да се минава курс с антибиотици, отново да се правят изследвания, да се откриват следващи инфекции и отново да се лекуват и лекуват, докато организмът не даде такова обостряне от страна на черния дроб и бъбреците, с които не всяка болница би се справила. А проблемът с половата инфекция може да остане неизменен. Същото се случва и при лечението на алергичните заболявания. Правейки щателни изследвания за определен специфичен алерген (достатъчно скъпи) само за това, за да назначат накрая почти на всички еднаква схема на лечение, при това еднакво безперспективна.
Мит четвърти: Важно е правилно да се постави диагнозата.
Митът се основава на това, че болен без диагноза не е болен, а някакъв „симулант“. Диагнозата позволява да се отървеш от дадения пациент и да го изпратиш „при други специалисти“, в „друго лечебно заведение“.
Много често такава диагноза се превръща в „присъда“ и не подлежи на обжалване. Нещо повече, презастраховането на лекаря (поставяне на много „по-сериозна“ диагноза, отколкото обстоятелства на болестта изискват) е добър спасителен пояс за лекаря, но не и за пациента. За щастие животът често поставя всички на местата им, жалко само за болните, които страдат от изобилната фармакологична терапия.
Пети мит: „Най-последната“, „най-новата“, „най-научната“ концепция за лечение на тази или онази болест е най-правилната.
Митът се основава на това, че „тия отгоре виждат всичко…“
При поставянето на дадена диагноза на пациента се назначава утвърдена от здравното министерство схема на лечение за даденото заболяване. Тези схеми се разработват от профилирани институти, съгласно последните научни достижения.
За никого не е тайна, че вчера едно лечение се е провъзгласявало за единствено вярно, а днес също тъй гръмогласно се признава за заблуда. Нещо повече, с всички сили ние се стараем да сравним реакциите на човешкия организъм с реакциите на животното, дори с морското свинче или маймуната, и вече не говорим, че болестта във всяко нейно проявление е динамично и бързо изменящо се състояния. Затова много често схемите не работят.
Шести мит: Непременно съществува хубаво, „панацейно“ лекарство или средство за всички болести.
Митът се основава на неизтребимата вяра на лекарите и пациентите в чудото. Този мит е най-древният и най-вредният. Излекуването е процес, често дълъг и сложен, изискващ от лекаря и от пациента голям разход на умствена, физическа и душевна енергия. В диалога между лекаря и пациента лекарството винаги е вторично. А на всички им се иска „по заповед на щуката и по моя воля…“
Колкото и нови средства да бълват фармацевтичните компании на лекарствения пазар, не трябва да се забравя, че за тях това е преди всичко „доходен бизнес“. Всяко лекарство трябва да бъде пропуснато през ума и сърцето на лекаря.
Седми мит: От инфекциозните болести можем ла се предпазим с профилактични ваксини.
Митът се основава на грамотно поддържания страх у хората от различни инфекции. Производителите на ваксини преуспяват и забогатяват на това поприще и лобират за ваксиниране на населението чрез правителството.
Любопитен е например фактът, че у нас ваксинират срещу туберкулоза още в детска възраст, а броят на ваксинираните деца, заболели от туберкулоза в последното десетилетие порасна два пъти. В същото време главният федерален лекар на САЩ е бил уволнен само заради това, че е позволил да се направи икономически анализ за целесъобразността на ваксините. И, например, се изяснило, че преди да се въведе всеобщата имунизация срещу инфекциозните болести, са боледували 15 % от децата, а след ерата на всеобщата ваксинация боледували 14,5 %, но количеството усложнения след ваксинациите достигнало също 15 % (преди това не е имало такива усложнения, защото не е имало и ваксинации).
Изход от кризата. Разбира се. анализът ми на ситуацията може да се стори някому повърхностен и емоционален, но за щастие демократичните свободи в нашето общество дават право всекиму на глас. Аз извървях дълъг път в търсене на истинската медицина. И я намерих не в най-съвременните научни концепции, а в книгите по традиционна медицина, и в частност – по хомеопатия.
Каква красива дума „традиционна“ медицина! Медицина, осветена от хилядолетни знания за природата на човека, неговото здраве и болести. Медицина, която има ясни закони и правила, строго опредени природни лекарства, които се назначават индивидуално. Медицина, която столетия не е изменяла принципите си. Нещо повече, всички най-съвременни научни изследвания само потвърждават постулатите на хомеопатията. „Три неща – пише Хипократ – се съчетават в нашето изкуство: болестта, болният и лекарят.“
Линда (35-годишна, иначе здрава жена) посети своя лекар с оплаквания от „униние“ и „епизодично безсъние“. Лекарят диагностицира състоянието й като „депресия“ и й предписа 20 мг Флуоксетин (Прозак) дневно за депресията и 1мг Лоразепам преди лягане, за да може да заспи. След няколко дни се наложи Линда да увеличи дозата на Лоразепам (Ативан) на 2 мг, за да си осигури заспиване. След още няколко дни, обаче, Лоразепам вече не действаше изобщо.
При следващото посещение при лекаря, последният предписа 15 мг Темазепам (Ресторил) за съня (и спря Лорезапама) и увеличи дозата Флуоксетина на 40 мг дневно, защото Линда му се оплака, че 20 мг не й помагат особено за депресията. По-високата доза Флуоксетин предизвика постоянно главоболие у Линда (която не бе имала главоболие никога през живота си преди да започне да пие този медикамент). Тя също така забеляза, че главоболието й се усилва значително около час след приема на Темазепам.
При следващия преглед лекарят предписа на Линда Ацетаминофен с Кодеин (Тайленол) за главоболието и я посъветва да взема по една или две таблетки на всеки 6-8 часа или според главоболието.
Рутинните изследвания показаха повишено ниво на холестерола, което беше повод за предписване на 20 мг Ловастатин (Мевакор). Аптекарят на Линда й препоръча да взема Псилиум за запека си. Само за една седмица Линда увеличи дозата на Кодеин-а на 300 мг дневно. Тя беше летаргична, непрекъснато беше сънлива, страдаше от тежък запек, най-вероятно дължащ се на Кодеин-а. Депресията й се задълбочи, а главоболията й станаха всекидневни и бяха много мъчителни.
Тя се консултира с лекаря си по телефона и получи съвет да започне да пие Докузат за запека, да увеличи дозата на Псилиума и да си купи няколко таблетки Меперидин (Демерол), към които да прибягва, когато главоболието стане непоносимо.
Не е необходимо да задълбаваме още повече в тази ситуация. Ясно е, че само за няколко седмици здравата като цяло Линда се превърна в едно много болно същество. Сега тя вземаше 8 медикамента всеки ден, при много висока вероятност от увеличаване на броя им в най-близко бъдеще.
Ето списъка на ятрогенните (предизвикани от медикаментите) болести у Линда:
Главоболие.
Пристрастяване към обезболяващи и сънотворни.
Влошаване на безсънието.
Влошаване на депресията.
Запек.
Летаргичност/ Сънливост.
Вероятно чернодробно увреждане от Ацетаминофен-а и Ловастатин-а.
В този списък са включени само очевидните ятрогенни болести, които могат да се свържат по безспорен начин с приеманите медикаменти (и които са описани от производителите им като техни странични действия). Още много симптоми биха излезли наяве, ако случаят на Линда бъде снет и анализиран от истинския лечител-хомеопат, който има дълбоки познания за фармакологията на медикаментите и техните взаимодействия в организма на човека.
Тази история представлява кратък преразказ на статията на Франсоаз Жуст „Токсичност на полимедикаментозната терапия и стратегии за комплементарно лечение“, публикувана в броя на списание „Неilkunst“ от юни 1999 година.
Десетки подобни истории могат да бъдат разказани от всеки активно практикуващ хомеопат. Нещо повече, стотици подобни истории могат да бъдат разказани от всеки лекар-алопат. Нещо още повече, хиляди са българите и българките, които могат да разкажат подобни истории.
Изводите от тези истории почиват на много здрава логика и наистина се налагат от само себе си и въпреки това малцина се съобразява с тях. Защо???
Причината е, че мощната реклама, която фармацевтичните компании и дистрибуторите на медикаменти правят на продуктите си, съдържа много елементи на лъжа, манипулации и непочтено спекулиране с човешката болка.
Въпросните икономически субекти знаят прекрасно, че възрастната жена с шипове в колената ще завиди на плавните движения на кънкьорите от телевизионната реклама и ще изтича (или по-скоро ще се до-тътри) начаса в кварталната аптека, за да си купи Ибудолор (който, забележете, се продава без рецепта). Клетата жена едва ли се замисля, дали кънкьорите от рекламата наистина са имали болки в колената и са се избавили от тях благодарение на рекламирания медикамент. Тя няма откъде да знае, че дори и да облекчи болките й (което в много случаи не става), този „вълшебен илач“ така ще раздразни стомаха й, че след две седмици тя ще се чуди как да овладее ужасните киселини, по повод на които ще й се наложи да си купи още поне два медикамента.
Въпросните икономически субекти знаят прекрасно, че младото момиче-продавачка в магазин, което 10 часа на ден не може да подвие крак, не би се подвоумило да си купи Лиотон, макар сигурно да си дава сметка, че манекенката от рекламата на този продукт едва ли някога ще посмее да си намаже скъпоценните крака с подобно нещо.
Въпросните икономически субекти знаят прекрасно, че ако номерът с рекламите не мине (както се случва при по-подозрителните или по-тревожните пациенти), винаги могат да разчитат на съдействието на лекарите. Доказателства за склонността на лекарите да съдействат на фармацевтичните компании и дистрибуторите на медикаменти в качеството си на безплатни рекламни агенти могат да се открият на всяка крачка. Въпреки че за няколко години практика като хомеопати вече започнахме да обръгваме, ние бяхме изумени от историята на един наш 9-годишен пациент. След като насмалко не паднало от едно дърво, детето започнало да се страхува да остава само, особено на тъмно. Ако някой от родителите не се завърнел у дома навреме, то изпадало в паника, че с него се е случило най-лошото. Съгласихме се, че това е достатъчно, за да му бъде поставена прословутата диагноза „страхова невроза“. Но как можехме да преглътнем новината, че психиатърът предписал на това лъчезарно 9-годишно момченце, което беше в почти безупречно физическо здраве, Ривотрил??? Как да асимилираме решението на един лекар със специалност да назначи като първо лекарство за едно дете, което до този момент не е вземало никакви лекарства, медикамент, с който доскоро се лекуваха само хора с епилепсия? Дали той не си дава сметка какви ужасни могат да бъдат последствията от това му решение за способността на това дете да се съсредоточава, да запомня, да общува? Трудно е да повярваме,, че е така. Но виждаме, че дори и общопрактикуващите лекари вече не признават такива медикаменти като Валериана, Лексотан, Транксен и пр. и отиват директно към предписване на Ксанакс, Деанксит и Ривотрил (последни хитове в жанра). Единственото рационално обяснение на този подход е, че те биват поощрявани да действат така на научните семинари и курсове, които посещават и на които светила в медицината ги убеждават, че това е правилният начин (друго важно звено от рекламната стратегия на цитираните по-горе икономически субекти).
Това, в което ние се опитваме да поощряваме пациентите си, е просто като кладенчова вода – вярвайте в здравия си разум и ако ви се стори, че нечие съждение противоречи на здравия разум, подложете го на съмнение, независимо от това, кой го е изрекъл и какви титли има изредени пред и след името, изписано на визитката му.
(Свободни сте да подложите на съмнение и току що прочетената наша препоръка – това би било добро начало, защото би означавало, че поемате отговорността да вземате решения, която досега сте прехвърляли на лекарите си.)

д-р Наталия Радомская

http://homeopat.kharkov.ua/articles/1/153.html